За благодарността
Здравейте отново и благодаря, че сте тук. Този път статията ще е малко по-различна от обикновено. Няма да ви говоря за литература или световни събития, а за нещо съвсем просто и забравено от мен и как наскоро си го припомних - благодарността.
Случи се преди около 2 седмици - в неделята на Митаря и Фарисея. С малкия бяхме на литургия, докато жена ми си почиваше от цяла седмица грижи за него. Станахме около 7-8 часа, сложих малкият да си играе, а аз си казах молитвеното правило. След това той закуси с каша и продължи да си играе, докато аз ни приготвях за излизане. Сутринта беше слънчева, но студена, а транспортът е нарядко в неделя сутринта и направих една разходка до най-близката станция на метрото. Малкият се унесе и заспа в количката, а аз превъртях няколко пъти броеницата, докато стигнем. В метрото успях да почета, а той продължи да спи.
Стигнахме до църквата. Запалих свещи, записах имена за литургията, помолих се пред иконите и си поговорих с другите енориаши. Всички много се радваха на малкия, който вече се разсънваше. Тогава екна призивът “Благословено Царство…” и литургията започна.
Малкият беше в добро настроение - разглеждаше наоколо, не се обаждаше, даже и памперс не се наложи да сменям. Изслушахме Апостола и Евангелието. Малкият особено много се усмихва като видя отецът как чете. След това дойде Херувимската песен, изнасянето на Даровете, както си му е редът.
Най-сетне хорът запя:
Свят, свят, свят Господ Саваот,
исполь небо и земля слави Твоея:
Осанна в вишних,
благословен грядий во имя Господне,
осанна в вишних.
И тогава се случи. Заля ме една истинска вълна от благодат и благодарност. Осъзнах колко много съм получил и как нищо от него не съм заслужил. С нищо не съм заслужил да съм тук. С нищо не съм заслужил да съм доживял до толкова години. С нищо не съм заслужил да съм здрав. С нищо не съм заслужил да имам такова прекрасно семейство и добра работа. Напротив, всеки ден показвам как не го заслужавам. Всеки ден прогневявам и огорчавам Него и ближните си. И въпреки това всичко съм получил, всичко имам, нищо повече не ми трябва. Осъзнах наистина колко милостив е Бог и колко ни обича. Литургията продължи и това чувствто не ме напусна. Просфората беше особено сладка. Времето се затопли, прибирането беше приятно, малкият гледаше наоколо и се усмихваше. А аз си обещах, че ще се постарая да заслужа поне частичка от каквото ми е дадено. Дано да ми бъдат дадени сили и воля за това. Слава на Него во веки, амин.
