Здравей, драги читателю. Благодаря ти, че се отби. Досега не съм писал за пътувания, но наскоро бяхме на “екскурзия” и искам да споделя изживяното. Бари е град в южна Италия, голям горе-долу колкото Пловдив, административен център на района Пулия. Градът е може би най-известен с факта, че там са пренесени мощите на Св. Николай Чудотворец през 1087 година. Това го превръща в място за поклонение на православни и на католици от цял свят. Прекарахме 4 дена в китното градче, като това пътуване беше също доста различно за нас, като първо такова с дете. Надявам се разказът да ви е интересен, пък и полезен, ако решите да посетите града.

Ден 1 - пристигане

Летяхме за Бари в четвъртък преди Неделя Кръстопоклонна. Приключих по-рано работа, оправихме багажа (по една малка чанта за нас, един куфар за малкия) и тръгнахме към летището. Полетът беше OK, въпреки че бебокът беше малко неспокоен. Както винаги си намери фенки, които му обясняваха колко е сладък на италиански (разбрах само bambino и belissima). Кацнахме, качихме се на влакчето и на автобуса към BnB-то. То се оказа точно на входа на стария град - на едно площадче, над което стоеше ликът на Св. Николай:

Хотелчето беше приятно, наоколо имаше ресторантчета, а ние бяхме много гладни след пътуването и нямахме търпение да се настаним. Бяхме се разбрали за ключовете със собственика, но те не бяха там и той трябваше да дойде да ги донесе. Жена ми отиде с количката в близкото заведение, а аз останах да чакам. Чаках около 20-30 минути, докато най-накрая пред мен не се материализира един типичен италианец на име Джузепе, който ми обясни възможно най-италианското нещо - бързал да дойде, но не му запалила веспата, трябвало да търси друг превоз и затова закъснял. Въобще не се сърдих, напротив - даже ми беше смешно колко стереотипна беше цялата ситуация.

Качих куфарите и отидох в пицарията при семейството. Тя се оказа същото заведение, в което Джулия Робъртс яде пица в “Яж, моли се и обичай”. Поради тази причина един нейн портрет с автограф се мъдреше над касата. За моя радост, имаше постна пица (Маринара), която въобще не беше лоша:

След приятното посрещане от св. Николай, Джузепе и Джулия Робъртс, направихме една кратка нощна разходка и се прибрахме да заредим батериите за следващия ден.

Ден 2 - разходка в Бари

Явно се бяхме поизморили от пътуването, защото малкият ни остави да спим до около 9:30. Събудихме се, оправихме се и излязохме на разходка. Както всеки стар град, и този беше с малки и тесни улички. В типичния дух на италиански град, и в този фучаха веспи по същите малки и тесни улички, винаги на косъм от това да отнесат някой турист. Усещането за топла южна страна беше пълно - много хубаво пасва определението “очарователна циганийка”. Хората изнасяха сергии със стока на улиците, отвсякъде се чуваше италианска музика и реч и те наблюдават картини или статуи на Пресвета Богородица, Св. Николай или Падре Пио (католически светец от съседния на Пулия регион).

Разходихме се през града, видяхме крепостта, минахме покрай базиликата “Св. Николай”, където са мощите, и се озовахме на крайбрежната алея. Времето беше слънчево, но не чак толкова, че да става за плаж, а и духаше вятър. Въпреки това искахме да покажем морето на малкия за първи път. Той въобще не се впечатли от голямото синьо водно тяло, което никога досега през живота си не е виждал. Все едно е морско бебе и всеки ден е на разходка в морската във Варна или Бургас. Ние, обаче, тъй като не сме морски бебета, се възползвахме от възможността и обядвахме с морски дарове на едно капанче до катедралата.

След обяд всички се запътихме към базиликата. Засякохме много руснаци и един православен свещеник сред разнородната тълпа. Качихме количката по стълбите и влязохме вътре. Базиликата е огромна, без стенописи и напълно сиви стени, но страшно красив таван. До вратата те посреща статуя на св. Николай, леко по-черничък отколкото сме свикнали да го виждаме по иконите. Някак си карикатурна ми се стори в сравнение със статуята пред базиликата (която е подарена от Вларимир Путин, между другото), но пък те явно си я харесват. Разходихме се бегло. До главния олтар имаше останали стенописи във византийски стил. След това взехме малкия на ръце и слязохме в криптата.

Мощите на св. Николай почиват в центъра на криптата, оградени от метална решетка, икони и множество кандила (за жалост електрически). Ако човек коленичи за молитва и се пресегне през решетките, може да пипне гроба, както и направих. Усещането да се молиш пред мощите на светията беше уникално, както е винаги на такива места. Благодатта на свети Николай се усещаше наоколо и усещането се допълваше от православния параклис в ляво от мощите. Би било хубаво да се махнат решетките, както е при гроба на св. Кирил в “Сан Клементе” в Рим, но тъй като тук човекопотокът е по-голям е донякъде разбираемо. Знам, че понякога решетките биват отворени, но за двата пъти, в които бяхме там, не успяхме да ги заварим така. Поклонихме се и се помолихме и на православния параклис и излязохме навън.

Ден 3 - Алберобело

На третия ден решихме да посетим едно близко градче - Алберобело. Намира се на около 50 км от Бари и е известно с красивите си каменни къщурки с някакви символи на покривите. Бих го сравнил с нашето Арбанаси - няма какво да се види или прави толкова, освен да се разхождаш и радваш на пейзажа и къщурките. Но изживяването в градчето бледнееше с това на сблъсъка с италианската железопътна система. В Бари има няколко гари, които са на едно метри една от друга. Влакове я има, я не. Купихме билетче за влак до Алберобело, което в крайна сметка се оказа билетче за бус с прекачване насред нищото. Автобусът обиколи всички възможни села и пристигна със закъснение. Другият автобус (връзката към Алберобело), естествено, не чака, та се налагаше да чакаме на главния път в Конверсано 40 минути - не е достатъчно време да разгледаш, но предостатъчно да обмислиш дали не беше по-добра идея да си останеш в града. Накрая мина още един автобус, който обиколи още 10 села и накрая пристигнахме. Тук бих искал да спомена и още нещо - колко много българи има. След италианския може би най-говореният език беше български. Дори това ни приключение с автобусите споделихме с две наши сънароднички, които измислиха красивото и вярно сравнение “все едно пътуваш София-Перник за 3 часа”. Та, след 3 часа път стигнахме до градчето. Китните къщички са кацнали на един хълм и сивите им камъни се сливаха със сивото небе. Така и не разбрахме какво означават символите, но едва ли са имали някакво дълбоко значение. Може би повече щеше да ни хареса, ако не духаше и ако не беше толкова студено.

Накрая се скрихме в едно заведение, хапнахме паста, взехме си сувенири и тръгнахме обратно към Бари. Но приключението не свършва тук. Нали се сещате за билетчетата от началото? Е, в Бари си взехме и билетчета за прибиране, които бяха без прекачване. Отидохме на гарата в Алберобело и видяхме разписанието - два буса за Бари в един и същи час - един с прекачване и един без. Дойде автобусчето с прекачване, жена ми предложи да го хванем, но аз като един истински българин си казах - “не, платили сме си за директен, не се качваме”. Е, директният не дойде. Чакахме един час на студа влак до едно друго село, откъдето хванахме още един бус. Този един час беше истинско изпитание за мен, в което се провалих. Разярен, исках да потроша цялата гара (която беше още в ремонт), скарах се с жена ми, въобще пълна трагедия - все едно не сме по средата на Великия пост. Като гневът ми се поуталожи, започнах да се разкайвам, извиних се на съпругата ми за държанието ми и даже започнахме да се шегуваме. Появиха се още един българки в същата ситуация като нас, но по-зле облечени, и с тях се надсмяхме на неволите си. Дойде влакът и два часа по-късно бяхме в Бари.

Каква радост беше след като слязохме от автобуса. Освен изморени бяхме и гладни и веднага се запътихме към стария град. Тук ни посрещна една вълна от пубертети, която се изливаше на главната улица дотолкова, че бихме могли да я наречем Via del Pubera (mi scuzzi за италианския). След като преплувахме вълната и стигнахме стария град, видяхме пък морето от пубери, откъдето явно идваха талазите. Тъй като отдавна сме преминали гимназиалните си години, потърсихме нещо друго. Старият град на Бари нощем е изключително красив и след известна разходка намерихме една традиционна италианска пицария далеч от тълпите. Вечеряхме и се прибрахме за заслужена почивка.

Ден 4 - Неделя Кръстопоклонна и руската църква

Планът за този ден беше да посетим руската църква (“Chiesa Russa”), където да се поклоним на Светия Кръст. За жалост не стигнахме навреме за литургията, но бяхме там в точното време, за да получим благословия от владиката. Църквата е изключително красива, златният иконостас е прекрасно изработен с типичната за руснаците монументалност. Животът на енорията си личеше - всички сновяха нагоре-надолу и почистваха църквата след отминалта литургия, но въпреки това ни посрещнаха топло - както истински братя и сестри в Христа. За жалост не успях да снимам много (а и не е прилично), но горещо препоръчвам да я видите със собствените си очи.

Разходихме се наобратно към главната. Отново обядвахме с морски дарове и посетихме за втори и последен път гроба на св. Николай. Този път малкият не беше сънен, а повече осъзнаваше какво се случва и се заглеждаше повече в заобикалящата го среда. В разходка неусетно денят се изниза и след забавна вечер в съседната кръчма с акапелни изпълнения на италиански шлагери се прибрахме за почивка преди предстоящото пътуване.

Пътешествието в Бари беше ново изживяване за всички нас - първо пътуване с дете е приключение и за родителите, и за детето. Въпреки всички изживявания, добри и лоши, дай Боже отново да успеем да посетим св. Николай и дано той предстои пред Господа и да се моли за нас. Благодаря за отделеното време и приятно прекарване на Празника на празниците!