За приятелите

Здравей, мили читателю. Радвам се, че си тук. В предната ми статия за мъжеството започнахме с анализ на това какво е мъжество - обобщихме отношението на мъжа към Бога и започнахме с анализ на отношението на мъжа към другите. В този контекст споменахме за няколкото вида любов, които можем да разграничим според К. С. Луис: любов на Бог към човека (agape), любов между мъжа и жената (eros), любов към приятеля (philia) и любов към другите (sorge). След това направихме един по-обстоен анализ на любовта на Бог към човека и на тази между мъжа и жената. В тази статия ще се концентрираме върху отношението на мъжа към неговите приятели. Отново искам да спомена, че не претендирам да съм последна инстанция за нищо, особено с моето пишман богословие, а споделям структурирано моето мнение, донякъде и сам за себе си. Ако не си съгласен, няма проблем, но е важно поне да се замислим по темата. Затова, с Бог напред, и да започваме.

Приятелството според Луис е особен вид любов. Според него, любовта на един човек към негов приятел (в смисъл на истински приятел) най-много се добилжава до тази на Бог към нас, доколкото това е възможно. Той се аргументира така (личен превод):

То (приятелството, бел. прев.) най-малко влиза в съприкосновение с нашите нервни окончания (…) Практически е между индивиди. В момента, в който двама души са приятели, те до някаква степен се отделят от стадото. Това (така да го наречем) неестествено качество на приятелството особено добре обяснява защо то бива превъзнесено в антични и средновековни времена и защо бива неглежирано в наше време. Най-дълбоката и най-постоянната мисъл на онези векове е била аскетична и отричаща света. Природата, емоцията и тялото са били обект на страх като пречещи на спасението на душите ни или презирани като деградация на нашето човешко битие. Неизбежно, най-ценената форма на любов е била тази, която изглежда най-независма, даже отричаща, простата природа. Любовта към ближния (sorge, бел. прев.) и eros били очевидно твърде свързани с нашите нервни окончания, твърде явно споделени с варварите.
Тях можеш да усетиш с къркоренето на корема или повдигането на диафрагмата. Но чрез приятелството - в този светъл, спокоен, рационален свят на взаимоотношения, който ти сам си избрал - ти можеш да избягаш от всичко това? Само тази от всички видове (човешка, бел. прев.) любов изглеждала сякаш те издига до нивото на боговете или на ангелите.

Тоест, тъй като ние свободно избираме тази любов, без да имаме физическата нужда от нея, може да се твърди, че тя е подобна на любовта, която Бог изпитва към нас. Той е нямал нуждата да ни създаде, но го прави, би могъл да ни унищожи много пъти, но не ни, и би могъл да не дава единствения Си Син да бъде убит от нас за нашето спасение, но го прави. Всичко това Той прави от любов, за която не очаква нищо в замяна. Не че бихме могли да Му дадем нещо изобщо. Както казваше отец Георги от Жегларци - “Негови сме”.

В това изказване има истина, но също така може да е и коварно, както и Луис сам отбелязва. Не трябва да забравяме, че колкото е възвишена любовта между приятели, тя бледнее пред любовта на Бог към нас и, както всяка друга любов, би трябвало да бледнее пред нашата към Бога (Мат. 10:37):

Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене;

Тоест, другият и любовта към него не трябва да е над Бога и любовта към Него и да не се превръща по този начин в идол. А с възвишеността на коя да е човешка любов като такава, това може лесно да се случи. Неслучайно отшелничеството съществува и е неслучайно, че много отшелници са били богосъзерцатели (за справка: св. Александър Свирски).

Това обаче не означава, че гореказаното не е вярно, а просто, че трябва да внимаваме. За един мъж, а и човек въобще, любовта към приятеля наистина би трябвало да е безкористна. Както казва и Луис, не би трябвало единствената причина да имаме приятели да е да има кой да ни помогне в беда, а да имаме приятели, защото го искаме, защото споделяме с тях общ светоглед, защото ги обичаме. Приятелите винаги помагат в беда, не защото са длъжни, а от любов.

В предната статия отбелязахме, че в наше време се слага знак за равенство между любов въобще и eros. За жалост, товва важи в пълна сила и тук. Модерният човек не разбира любовта между апостолите, между Ахил и Патрокъл, между спартанците при Термопилите, между героите на Достоевски, които казват един на друг “обичам те”. Чистото приятелство бива сведено или до eros (откъдето донякъде произлиза и митът за гърците хомосексуалисти), или до чисто и просто желание за извличане на изгода. Тъжно е, че такива работи трябва да се разискват, но такива са времената, в които живеем - материалното и удоволствията са на преден план, а за възвишеност няма място.

Затова, един мъж трябва да държи приятелството чисто и безкористно - в него не присъства елемент на изгода и на eros. Той обича приятелите си и им помага, без да очаква нищо в замяна. Мъжът не позволява на приятелството да се превърне в култ към приятеля и да пречи на неговото спасениението и на двамата. Напротив, приятелите са длъжни да си помагат във вървенето по тежкия и тесен път, да се теглят и влачат един друг, ако се налага, но винаги в правата посока.

Как да подбираме приятелите си? Св. цар Давид го е казал (Пс. 1:1):

Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи

Нашата основна цел на тази земя е нашето спасение, затова и нашето обкръжение трябва да е насочено натам. В този смисъл, приятелствата, които завръзваме, трябва да са благодатни и за двете страни. Ако аз, примерно, съм причина за моралната деградация на моя приятел, то той би бил по-добре без мен. Обратното важи също с пълна сила. По подобни подбуди някои светци даже отричат приятелството между мъже и жени въобще, понеже едната страна би могла да изкуси другата, дори и да не го иска. Св. Ефрем Сирин, примерно, изобщо е избягвал да говори с жени. Какъв би бил идеалният приятел, тогава? Неизкушаващ, непокваряващ, помагащ ни да постинем нашето спасение. Това може да включва и разобличаване, но не бива да е прекалено. Както е казал св. Николай Велимирович “не режем с нож раната, за която има мехлем”. Нека се стремим да бъдем доколкото можем такива приятели, не защото очакваме някаква награда, а просто защото обичаме нашите братя и сестри в Христа.