Tagged "theology"

Христос воскресе, мили читателю! Следващите мои мисли може да се гледат като продължение на предната статия за мъченичеството. В нея споменах думичката “мъжество”, а в светлината на Празника на празниците и на делото на Христос си зададох въпроса: какво точно е “мъжество”? Тук не задавам някакъв биологичен въпрос, защото там нещата не са се променили от описаното в книга “Битие”, а по-скоро нравствен въпрос. Бих казал, че всеки от нас има някакво интуитивен отговор, но в сегашното ни общество има опит за размиване. Заляти сме с андрогинни образи - андрогинни кинозвезди, андрогинни рисунки, андрогинни роботи, андрогинни хора. Трансхуманизъм с пълна сила. С опита за премахване на половите граници се появява и движение срещу мъжественото начало у мъжа и женственото у жената. С други думи - мъжът бива феминизиран, а жената - еманципирана. В тази статия (а може би и в следващи) ще се опитам да отговоря на този въпрос за мен самия. Не е задължително да сме на едно мнение, но според мен всеки би трябвало да има такова. Нека Бог ме напътства докато пиша.

Recently, I picked up a new course at the university, which is more focused on the ethical and philosophical side of technology than the others. As a preliminary assignment, I was asked for a comment on a podcast called “Zukunft Denken”, lead by the lecturer. My episode of choice was 106 - Wissenschaft als Ersatzreligion? Ein Gespräch mit Manfred Glauninger (“Science as a replacement religion? A talk with Manfred Glauninger”). The following article is my comment on the topic and I hope you enjoy reading it. Since this course is ongoing, there will be a series of such short articles. So, without further ado and with God’s grace, let’s get into it.

Всички сте чували - или по телевизията, или в Интернет, клишето за “мъдростта на Изтока”. Обикновено се ползва от жени на средна възраст, които обикалят света и се прехласват по различни изживявания - планини в Тибет, статуи на Буда в Тайланд или местности, посветени на джендер-флуидни индийски “божества”. Понякога говорят и за Япония, но най-често в контекста на колко са добре и “кога ще ги стигнем”. Естествено се споменава и любовта на средния японец към България и най-вече към нашето кисело мляко. Но, тук-таме се срещат и говорещи за вярванията, дисциплината и за почитта към предците на японеца. И аз, досущ като говорещата глава, каквато съм, ще говоря за вижданията на един конкретен японец. Затова, с Бог напред, и да започваме.

За много години, мили читателю! Ще започна с клишето, че отминаването на старата година е повод за равносметка на отминалото време. Не мисля, че някой от нас би спорил, че 2024-та беше година на големи събития и драстични промени. Някои сигурно са за добро, други - за лошо, всички обаче ни приближават към последния и неотменим концерт с духови инструменти, на който всички доброзорно сме поканени.

Декември месец - време за събиране със семейството, търсене на подаръци, пълнени шарани, кючеци в Банско за студентите, гледане на всички филми от поредицата “Сам вкъщи” (само тези с Маколи Кълкин), историите за силните еманципирани жени на Холмарк, отиващи си на село и намиращи юношеската любов, снимане на нечетен брой постни манджи на Бъдни вечер, гърмене на шампанско, пиратки и фойерверки. Общо взето, месец за празненства. Но нещо липсва. Или по-скоро Някой…

Наскоро сестра ми прочете “Бели нощи” на Достоевски и ме попита с какво да продължи. Веднага й предложих любимата ми негова творба (засега; Не съм чел “Бесове” и “Братя Карамазови”, но не заради липса на желание). Трудно може да се каже нещо ново за “Престъпление и наказание”. Затова тази статия ще покаже по-скоро моето скромно и нелитературоведско мнение за книгата, което би могло да помогне на любопитните.