Мъченици и изповедници

За много години, мили читателю! Ще започна с клишето, че отминаването на старата година е повод за равносметка на отминалото време. Не мисля, че някой от нас би спорил, че 2024-та беше година на големи събития и драстични промени. Някои сигурно са за добро, други - за лошо, всички обаче ни приближават към последния и неотменим концерт с духови инструменти, на който всички доброзорно сме поканени.

Една тема, по която мислех много тази година, беше мъченичеството и изповедничеството. Нека Бог ми помага да се изкажа възможно най-добре в статията, да не изпадам в многословие и да не Го огорча.

Наскоро почитахме първомъченик св. Стефан, пръв дал живота си за Истината преди 2000 години. Много хора ще кажат: “това са други времена” и аз съм съгласен. В днешните хуманистични времена човешкият живот, парадоксално, струва още по-малко отколкото преди 2000 години. Притръпнали сме към насилието - новините са криминална хроника, филмите са масово екшъни, забравили сме ближния, а животът за повечето от нас протича под константна упойка - смъртта и болката са нещо далечно и същевременно нещо нормализирано. Нихилисмът е повсеместен, а всичко е относително. Метафизиката - тема, толкова активно занимавала най-ярките умове преди, сега е избутана на заден план за сметка на негово величество - консуматорството. Никой не се запитва “какво идва след това?” или “какво да правя с живота си?”. По-важните теми са неща от типа на “къде ще ходя на почивка”, “каква кола ще си купя” и прочее. Караме на автопилот, докато един ден, дай Боже да дойде за всеки, не бъдем призовани най-накрая да надникнем в пропастта и да си зададем по-важните въпроси. Даже и днес за Отговора на тези въпроси, за Истината, хора страдат и умират. Смъртта е страшно нещо - дори и за вярващите. Мъченията - също. Затова всеки християнин е редно да се замисли какво би станало, ако някой от нас бъде поставен пред подобен избор - вярата или телесното добруване. Както винаги, при търсене на отговори на такива върпроси, се обръщаме към Писанието и светците.

Св. Филумен Хасапис

Св. Филумен Хасапис бил архимандритът на православния манастир към Йерусалимската Патриаршия, построен около Кладенеца на Иаков (Йоан 4:5-6). Един ден, група хора идват на мястото и започват да свалят кръстовете и иконите от кладенеца под предлог, че християнските символи пречат на молитвата им, тъй като мястото е свещено не само за християни (Битие 33:18-19). Архимандритът ги спира и им напомня, че мястото е православна светиня от повече от хиляда години и такава ще остане. В отговор, те го заплашват, че ако скоро не се махне оттам ще има последици. Малко по-късно бива убит от ултра ортодоксален евреин, който смята, че на това място трябва да бъде построен Третия храм. Нападателят носи ръчна граната и брадва, с която напада монаха, нанася му две големи рани на лицето и му отрязва пръст. Светецът умира на поста си през 1979 г., пазейки светинята.

Евгений Родионов

Евгений Родионов (на обложката на статията) бил войник от руската армия, участвал във войните в Чечня. Натоварени със задачата да пази граничен пункт, той и още няколко момчета един ден биват отвлечени от група чеченци и отведени в неизвестна посока. Майка му разбира за това и се отправя на търсене. В хода на търсенето, с помощта на военни и граничари откриват тялото на Евгений, което познават по кръстчето на врата му. Младежът е убит едва на 19 години (1996). След войната и след като го прибира и погребва, майка му бива посетена от убиеца на сина си, който й разказва за неговото мъченичество. Момчето е било поставено пред избор - да свали кръстчето си и да се отрече от Христа в полза на лъжепророка, или да бъде измъчван и убит. Евгений избира второто. Макар и все още неканонизиран, руските християни почитат този новомъченик и гробът му е станал поклонническа дестниация. Майката на Евгений все още преживява загубата.

Най-нови мъченици и изповедници

Да кажем, че това са сравнително далечни примери. Нека се загледаме в съвремието.

Миналата година, малко преди Петровден - 24.06.2024, в Дагестан се случи нещо ужасно. Джихадисти нападнаха църкви, синагога и полицейска станция в Дербент и Махачкала. Шестима полицаи са убити на място. На свещеника Николай Котелников, служещ там от 40 години и жив символ на междурелигиозно разбирателство, прерязват гърлото преди да запалят църквата в Дербент, в която служи. Охранителят на катедралата в Махачкала извършва най-големият подвиг като “полага душата си за своите приятели” (Йоан 15:13) и се опитва да спре нападателите, давайки по този начин време на вярващите да се барикадират в църквата.

Личните примери са силно нещо, но нека не забравяме и примерите на цели две поместни църкви. Въпреки че Украйна е гореща тема последните няколко години, е срамно колко пренабрежително малко внимание се обръща на църковната борба там. С помощта на целият репресивен държавен апарат, каноничната църква в Украйна бива преследвана, храмовете биват насилствено отнемани, архиереите са арестувани и подложени на тормоз в ареста, а някои свещеници даже биват пребивани почти до смърт. Подобно, ако не и по-лошо е от един месец и положението на християните в Сирия. УПЦ, заедно със сирийската си сестра са днешните изповеднически църкви, за които трябва да се молим и от които може само да се поучим.

Равносметка

След всички тези примери е редно да се върнем към основния въпрос “ние какво бихме направили?” Готови ли сме да страдаме и дори да умираме за вярата си? Според мен отговорът е “не”. С известни изключения, всички ние (аз), сме свикнали с уюта на нашето битие и трудно бихме го оставили, въпреки думите на Христос (Матей 24:9,13):

Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете мразени от всички народи, заради Моето име … а който претърпи докрай, той ще бъде спасен.

Кратко, ясно и най-вече истинно. Защо тогава малодушието?

Наскоро попитах един познат дали ще посети Св. Литургия на Рождество Христово и получих отговора “не съм по църквите”. Не осъждам човека, но, да си призная, това изказване ме накара да си направя паралел между сирииците и нас. Там джихадисти изгарят рождественската елха в центъра на града, докато ние се радваме на базари с наденици и бира посред пости. Там са готови да заложат живота си на карта, за да присъстват на литургията, ние не отиваме, защото ни е рано, не сме го усетили или нещо от сорта. Там биват тормозени заради казването на молитвата “Отче наш”, а ние не спазваме молитвените си правила. Там християните се въоръжават, за да се пазят взаимно, ние даже не познаваме съседите си или сме в някакви битови дрязги с тях.

Набеденият напоследък за “философ на Кремъл” Илин в своята “О сопротивлении злу силою” казва следното (личен превод):

Човек под физически натиск има винаги два начина, които го отървават от това му състояние: лицемерие и смърт. И само един, който го е страх от смъртта или не може да понася лицемерието на раздвоената личност говори за “принуда” като възможно и истинско явление, но той трябва да запомни, че (страхът от, бел. прев.) принудата самa по себе си ще изчезне при установяването на неговата истинска убеденост и искрена отдаденост.

Тоест, на нас (на мен) ни липсва убеденост. Липсва ни отдаденост. Липсва ни вяра.

Светът се променя. Друговерци идват с орди към християнска Европа, която вече е загубила образа си и се превръща в нещо неузнаваемо. Трансхуманизмът настъпва. Евреите се готвят да колят телета и да строят Третия храм. В Англия се говори за въвеждане на шериат, в Германия и Франция терорът е ежедневие, а центърът на София се превръща в арабски квартал. В Св. София мюфтията с меч обяснява как светът трябва да се съобразява с исляма и на Ердоган вече му се иска да вее знамето на османската империя.

И докато всичко това се случва, ние сме си заровили главата в пясъка, осъзнато или не. Надяваме се, че това е просто лош сън, който ще ни отмине. Игнорираме Божието и го отлагаме за “по-натам”. Забравяме думите на отец Серафим Роуз, че е по-късно отколкото си мислим. Задава се време разделно. Нека се молим на Бог да опази Църквата Си и всички нас и да ни даде мъжеството (и най-вече вярата) на всички мъченици и изповедници преди нас.