"Престъпление и наказание": Нихилизъм, смирение, страдание, покаяние
Наскоро сестра ми прочете “Бели нощи” на Достоевски и ме попита с какво да продължи. Веднага й предложих любимата ми негова творба (засега; Не съм чел “Бесове” и “Братя Карамазови”, но не заради липса на желание). Трудно може да се каже нещо ново за “Престъпление и наказание”. Затова тази статия ще покаже по-скоро моето скромно и нелитературоведско мнение за книгата, което би могло да помогне на любопитните.
Невъзможно е Достоевски да бъде разбран правилно без човек да разбере отношението му към Бог. Тук ключовата дума е “правилно”, т.е. истинно, а Истината е една - Бог. Иначе, колкото идеологии има на земята - толкова и интерпретации на Достоевски. За комунистът “Престъпление и наказание” е само критика на капитализма (което е) и нищо повече. За феновете на Ницше - показно как липса на сила и воля или тяхната недостатъчност водят до падение и т.н. Името им е легион.
Нека първо да надникнем в неговата биография. Животът на Достоевски сам по себе си е достоен за книга и преопръчвам на всеки да се запознае накратко с него преди да започне да чете. Някой веднъж ми каза, че Достоевски едва ли би бил толкова талантлив, ако животът му не е бил толкова гаден; твърдение, с което съм склонен да се съглася. Ще пропусна хазарта, пътуванията и семейните проблеми и ще спомена само революционната му дейност. В своите младини, Достоевски се запалва по социалистическото движение и влиза за момент в такава организация (кръгът на Петрашевски), която е разконспирирана. Социализмът е изключително популярен сред интелигенцията по това време и царят, страхувайки се от бунт, строго преследва идеолози на движението и дори четящите социалистическа литература. В последното число влиза и Достоевски. След предаването на кръга на Петрашевски на властите, всички участници в него са осъдени на смърт чрез обесване. По Божий промисъл, обаче, те не биват екзекутирани, но в последния момент, точно на ешафода, им е съобщено, че заминват за Сибир.
Тази случка определя светогледа на Достоевски и оставя такава следа в него, че я влага като монолог на княз Мишкин в “Идиот”:
Но по-добре ще ви разкажа за една друга среща, която имах миналата година с един човек. Това беше много интересен случай — интересен всъщност поради своята рядкост. Този човек бил покачен един ден заедно с други осъдени на ешафода и му прочели присъдата — смърт чрез разстрел за политическо престъпление. След двадесетина минути му казали, че го помилват и му определят друго наказание; ала през времето между двете присъди, двадесет минути или най-малкото четвърт час, той живял с пълното убеждение, че след няколко минути ще умре. Със страшно голям интерес слушах, когато той си припомняше тогавашните впечатления, и на няколко пъти започвах наново да го разпитвам. Той помнеше всичко с необикновена яснота и казваше, че никога няма да забрави нищо от това, което е преживял през тези минути. На двадесетина крачки от ешафода, около който имало тълпа народ и войници, били забучени три стълба, тъй като престъпниците били няколко души. Повели първите трима към стълбовете, вързали ги, надянали им мъртвешкия костюм (бели дълги ризи), а на очите им нахлупили бели калпаци, за да не виждат пушките; след това срещу всеки стълб била строена команда от няколко войника. Моят познат бил осмият поред, ще рече, трябвало да бъде заведен до стълба с третата редица. Свещеникът обиколил всичките с кръста в ръка. Оставало им да живеят около пет минути, не повече. Той казваше, че тези пет минути му се видели безкрайно дълги, безценни; струвало му се, че през тези пет минути ще преживее толкова живота, че няма защо да мисли сега за последния миг, така че направил и някои разпореждания: пресметнал времето си за прощаване с другарите си, за това определил около две минути, след това определил други две минути, за да помисли за сетен път за себе си, а после за да хвърли поглед наоколо. Много добре помнеше, че направил тъкмо тези три разпореждания и тъкмо така ги пресметнал. Щял да умре на двадесет и седем години, здрав и силен; спомняше си, че когато се прощавал с другарите си, задал на едного от тях един доста страничен въпрос и че дори проявил голям интерес към отговора. След като се простил с другарите си, настъпили онези две минути, които той си определил, за да мисли за себе си; знаел отнапред за какво ще мисли: все му се искало да си представи по възможност по-бързо и по-ясно какво ще се случи: сега съществува и живее, а след три минути ще бъде вече нещо, някой или нещо — но кой, какво, къде? Мислил да разреши всичко това през тези две минути! Недалеч имало черква и върхът й блестял с позлатения си покрив срещу яркото слънце. Той помнеше, че гледал страшно упорито този покрив и лъчите, отразяващи се в него; не могъл да откъсне погледа си от лъчите: струвало му се, че тези лъчи са неговата нова природа, че след три минути той ще се слее някак е тях… Неизвестността и отвращението му от това ново, което ще стане и ей сега ще настъпи, били ужасни; ала той казва, че нищо не било тогава за него по-тежко от непрекъснатата мисъл: „Какво би било, ако не умра! Какво би било, ако ми върнат живота — каква безкрайност! И всичко това би било мое! Всяка минута бих превърнал тогава в цял век, нищо не бих загубил, всяка минута бих пресметнал точно, нищо не бих прахосал на вятъра!“
След това си изживяване, Достоевски постепенно осъзнава празнотата на човешките идеологии, и започва своя път към покаяние. То достига своя зенит в “Бесове” и “Братя Карамазови”, където окончателно отхвърля революцията. Както всеки християнин знае, покаянието е продължителен процес. Достоевски прави този процес достояние в своите книги: всеки един герой има частица от него. Заради това неговите персонажи винаги се чувстват живи, а не просто като запълващи пространство. От екзистенциалната криза в “Записки от подземието”, през простотата на княз Мишкин (“Идиот”) до мегаломанията на Аркадий (“Юноша”), това са все черти, които той вижда в своя характер.
Това ни води до Родион Расколников, нихилист, за когото всичко е позволено, стига да има основателна причина за него, някакъв по-висш идеал. Той често се сравнява с Наполеон, комуто искрено се възхищава, и на когото се опитва да подражава. Поради своето разбиране за морал, или по-скоро разбирането му за липса на такъв, той решава да убие една лихварка, с която допреди това си е имал вземане-даване. Убива и сестра й, която става неволен свидетел на сцената. Парите й скътава и не прави нищо с тях до края на книгата. Нещата обаче не тръгват по план. Нихилистичното му желание да види “дали му стиска” се сблъсква с факта, че душата по рождение е християнка и съвестта ни е гласът на Бога у всеки един от нас. Расколников започва да се разкайва за случилото се, вижда жената и сестра й, бълнува, боледува.
В този момент, Достоевски представя и напълно противоположния образ на Родион, а именно - Соня (София) Мармеладова. Това е чест негов похват - Аркадий има своя Макар Иванович, а княз Мишкин - Настасия Филиповна. Соня е девойка, принудена да проситуира, за да се грижи за мащехата си и трите й други деца. Баща й е пияница, който в последствие умира. Приятелка е на една от жертвите (сестрата Лизавета). Тя е кротко, смирено момиче, осъзнаващо собствените си грешки и срамуващо се от тях. Двете противоположности се срещат и се сближават. След това споделят разговор, в който наистина си проличава отношението на Достоевски към Бог, отношението на неговото предишно “Аз” към разкайващата се негова душа:
Но какво я крепеше? Нали не развратът? Целият този позор очевидно я беше докоснал само механично; от истинския разврат в сърцето й не беше проникнала още нито капка: той виждаше това; виждаше я изцяло…
„За нея има три изхода — мислеше той: да се хвърли в канала, да се намери в лудницата или… или, най-после, да се отдаде на разврат, който приспива ума и вкаменява сърцето.“ Последната мисъл му беше най-отвратителна; но той беше вече скептик, беше млад, мислеше отвлечено и следователно беше жесток, а затова и не можеше да не вярва, че последният изход, тоест развратът, беше най-вероятен. „Но нима това е истина — възкликна той в себе си, — нима и това създание, запазило още чистотата на духа, съзнателно ще затъне най-накрая в тази отвратителна, смрадлива яма? Дали вече не е започнала да затъва, а е могла да издържи досега само защото порокът не й се струва вече толкова отвратителен? Не, не, не може да бъде — възкликваше той, както одеве Соня. — Не, от канала я е възпирала досега мисълта за греха и те, онези… И ако тя още не е полудяла… Но кой казва, че не е полудяла вече? Нима може да се говори така, както тя говори? Нима със здрав разсъдък може да се стои така над гибелта, над самата смрадна яма, в която вече затъва, и да маха с ръце и да запушва уши, когато й говорят за опасността? Какво, чудо ли чака да стане? Сигурно. Нима всичко това не са признаци на лудост?“
Той упорито се спря на тази мисъл. Този изход дори му харесваше повече от всеки друг. Започна по-внимателно да се вглежда в нея.
— Ти много ли се молиш на Бога, Соня? — попита я той.
Соня мълчеше, той стоеше до нея и чакаше отговор.
— Че какво щях да бъда аз без Бога? — бързо, енергично пошепна тя, като го погледна за миг с блесналите си изведнъж очи и силно стисна ръката му.
„Точно така“ — каза си той.
— А какво прави Бог за тебе? — продължи да я разпитва.
Соня дълго мълча, сякаш не беше в състояние да отговори. Слабичките и гърди бързо се повдигаха от вълнение.
— Мълчете! Не питайте! Вие не заслужавате!… — извика тя изведнъж, гледайки го строго и гневно.
„Точно така! Точно така!“ — повтаряше се той упорито наум.
— Всичко прави! — бързо прошепна тя, като отново наведе глава.
Тук нагледно е показана разликата между две души - нихилистичната и завладяната от хюбрис, и страдащата, разкайваща се и смирена такава. Първата отрича съществуването на Бог, като иска да покаже вярата в него като лудост. Втората - смирено осъзнава своята безпомощност и помни думите на Спасителя: “без Мене не можете да вършите нищо.” (Йоан 15:5). Достоевски неслучайно й дава името София (Премъдрост Божия, другото име на Христос), защото истинската мъдрост е страх от и благоговение пред Бога, Който не е от този свят, а тукашната мъдрост, като тази на Разколников, Той ще покаже немощна.
Защото писано е: “ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните” (1-во Коринтяни 1:19)
Както споменахме преди, Достоевски не пише герои - чучела. В тези два персонажа той вгражда елементи от личността си - бунтаря нихилист от преди и каещият се християнин сега и занапред.
Пред Соня Родион прави своята изповед:
Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…
Тя, въпреки че е приятелка на една от жертвите, разбира душевната мъка на Родион, която е близка до нейната, и го подкрепя. Достоевски въвежда собствения си опит на страдание в героите. И двамата биват измъчвани, но Соня е намерила Упора, докато Родион все още се лута в тъмнината на нихилизма, който още тогава е бил бич за обществото.
Нихилизмът отрича истината, а Истина е другото име на Христос. Получилият се вакуум води до релативизъм, който Достоевски разбира и въвежда като тема в романа. “Където няма Бог, всичко е позволено” е също негово изказване. Отрицанието на Бога не е нещо ново. Още псалмопевецът св. Цар Давид е казал:
Рече безумец в сърцето си: “няма Бог”. Развратиха се човеците и извършиха гнусни престъпления; няма кой да прави добро. (Пс. 52:1-2)
Всички се отклониха, станаха еднакво покварени; няма кой да прави добро, няма ни един. (Пс. 52:4)
Щом още тогава е било истина, може да си представим какво е сега.
С помощта на София, Родион разбира обаче, че има изход - покаянието. Преди Расколников да отиде в участъка в последната част, Соня му дава кръст (какъвто, както знаем, всеки един от нас носи), а в самия край, когато той в момент на малодушие обмисля да не признае злодеянието си, я вижда и признава (изповядва) греха си.
Това е началото на промяната на Родион, повратната точка, понасянето на дадения му от Бог кръст, въпреки че той не го осъзнава. Както всеки християнин знае, борбата за душата ни освен срещу поднебесните сили на злобата е и срещу самите нас, или поне онази част от нас, която е загубила Божието подобие. Тази борба в началото е тежка. Докато Хирургът оперира и изрязва греховете ни, нас ни боли. Смяната и обръщането на светогледа, разбирането на Истината е трудно, за някои дори невъзможно. Затова в епилога, в каторгата в Сибир, Родион е отрицателно настроен към Соня, която е дошла с него. Той все още обвинява себе си, своята “слабост” за това, че са го хванали, не признава моралната си грешка с извършването на убийството. Но като вижда Соня и влиянието, което тя има върху другите каторжници, той осъзнава греха си и започва своето преобразяване.
Поради тази причина, смея да твърдя, че въпреки че Родион е главният герой, Соня е първостепенният и най-важният персонаж в книгата. Всички, включително и аз, много можем да се поучим от нея. Тя проповядва Божието слово не чрез думи, а чрез дела и по този начин успява да помогне на ближните да открият Спасението. Себеорицанието й е висша християнска добродетел, защото “никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.” (Йоан 15:10). Добродетел, която е забравена от нас.
Надявам се да не съм досадил с многословието си и поне малко да съм помогнал на четящия това. И в духа на постите, моля да ми бъде простено, ако съм съгрешил спрямо някого и за каквито и да е грешки (не само в контекста на статията). Лек и благословен остатък от деня!