Мишима и "мъдростта" на Изтока

Всички сте чували - или по телевизията, или в Интернет, клишето за “мъдростта на Изтока”. Обикновено се ползва от жени на средна възраст, които обикалят света и се прехласват по различни изживявания - планини в Тибет, статуи на Буда в Тайланд или местности, посветени на джендер-флуидни индийски “божества”. Понякога говорят и за Япония, но най-често в контекста на колко са добре и “кога ще ги стигнем”. Естествено се споменава и любовта на средния японец към България и най-вече към нашето кисело мляко. Но, тук-таме се срещат и говорещи за вярванията, дисциплината и за почитта към предците на японеца. И аз, досущ като говорещата глава, каквато съм, ще говоря за вижданията на един конкретен японец. Затова, с Бог напред, и да започваме.

Докато си събирах мислите в главата по повод едно бъдещо мое словоизливание, ми попадна малкото книжле на Мишима “Слънце и стомана” (Sun & Steel), което е нещо средно между негова частична автобиография, философски трактат и повествование. Искам още тук да кажа, че статията няма за цел да осъжда Мишима. Напротив, аз го съжалявам, защото виждам и един период от моя живот в него. Но статията има за цел да изобличи идеите на Мишима, които са споделяни от много млади хора в наше време, и които водят към гибел.

Накратко за Мишима

Но първо, питате се, кой е Юкио Мишима? Едва ли бихме могли да го наречем “японския Иван Вазов”. По-скоро някаква смесица между “японския Славейков” и “японския Ботев”. Роден е през 1925г. покрай Токио, произлиза от рода на Токугава Йеясу - първият шогун. Живее при баба си Нацуко, която е от аристократичен род. Тя не му дава да излиза на слънце и да си играе с другите деца и затова той бива отгледан с братовчедките си сред техните кукли. Също така е била склонна и към изблици на насилие, които после се отразяват в литературата му. От малък се занимава с писане и бива тормозен от баща си заради това. Повикан е да служи във войната, но бива определен за негоден, заради грешна диагноза от лекаря. Бива номиниран няколко пъти за Нобелова награда. На около 30 години започва да вдига тежести и да се занимава със спорт. Има традиционалистски и ултранационалистически идеи и даже е служител в шинто храм. Изповядва идеология за завръщане към корените на японската цивилизация и следва “Бушидо”. Като всеки уважаващ себе си националист има спречквания с комунистите и властта и основава паравоенната групировка “Татенокай” (“Общество на щита”). Може би най-известен е заради опита му за преврат (Mishima jiken) и ритуалното му самоубийство чрез сепуко. След това въведение, читателят може да разбере защо е обект на култ във фаш/наци средите.

Тялото

След кратката биография е време да пристъпим към същността на статията, а именно “Слънце и стомана”. Книгата, най-просташки казано, е обяснение в любов към тялото. Любов, която прераства във фетишизъм:

The natural corollary of such a tendency was that I should openly admit the existence of reality and the body only in fields where words had no part whatsoever; thus reality and the body became synonymous for me, the objects, almost, of a kind of fetishism. Without doubt, too, I was quite unconsciously expanding my interest in words to embrace this interest also; and this type of fetishism corresponded exactly to my fetish for words.[…] At the same time, I decided that if the corrosive power of words had any creative function, it must find its model in the formal beauty of this “ideal body,” and that the ideal in the verbal arts must lie solely in the imitation of such physical beauty—in other words, the pursuit of a beauty that was absolutely free from corrosion.

Основната идея на книгата е отпор срещу интелигенцията, която според Мишима е изцяло занемарила физическото и се занимава само с интелектуалното. Това може и да е така, може и да не е. Самият аз не съм свръхатлет и не смея да съдя, но в своята позиция Мишима стига в другата крайност - а именно почти пълно отрицание на душевното, а за нещо духовно не може да става въпрос. В отношението си към тялото, той се приближава към гърците, което и признава в самата книга, а идеите за него са нещо ненужно и неестествено, думите са нещо “корозивно”, разрушително:

For ideas are, in the long run, essentially foreign to human existence; and the body — receptacle of the involuntary muscles, of the internal organs and circulatory system over which it has no control — is foreign to the spirit, so that it is even possible for people to use the body as a metaphor for ideas, both being something quite alien to human existence as such. […] It is this that forms the basis of the idea of the enfleshment of Christ and also the stigmata some people can produce on their palms and insteps.

Духът е изтикан назад, реалността не се състои в него, а в тялото. Чудото на Боговъплъщението на Христос е редуцирано до “идея”, която доказва горната теза за тялото като метафора. Почти цялата книга следва тази груба и приземена логика, която при среща с метафизичното, естествено, издиша. А каква по-метафизична тема от смисъла на живота и смъртта.

Смъртта

Нека споменем другата мания на Мишима - смъртта. Литературни изследователи предполагат, че смъртта на баба му го подтикнала към тази му обсесия. Интересното е, че той донякъде има съзнание за смъртта и не отрича, че тя осмисля живота на човек. Обаче той не гледа на нея като начало на нещо ново, а като край - абсолютен и тотален край, след който няма нищо.

По естествено стечение на мисълта, той първо изпада в пропастта на нихилизма - какъв е смисълът на всичко, ако сме смъртни:

Nevertheless, whenever one sought after the ultimate sensation, the moment of victory was always an insipid sensation. Ultimately, the opponent—the “reality that stares back at one”—is death. Since death, it seems, will yield to no one, the glory of victory can be nothing more than a purely worldly glory in its highest form.

Търсенето на смисъл на живота го довежда до търсенето на слава. О, колко хора са паднали в тази клопка! Той, отново, величае гърците, които говорят за ранна героична смърт и изповядва едва ли не идеалът за красив труп:

Specifically, I cherished a romantic impulse towards death, yet at the same time I required a strictly classical body as its vehicle; a peculiar sense of destiny made me believe that the reason why my romantic impulse towards death remained unfulfilled in reality was the immensely simple fact that I lacked the necessary physical qualifications. A powerful, tragic frame and sculpturesque muscles were indispensable in a romantically noble death. Any confrontation between weak, flabby flesh and death seemed to me absurdly inappropriate.

И така, отново, се връщаме към тялото. Душата я няма в тази неизбежна точка на разлъка. Прекрасното тяло бива сложено в ковчег и след това идва само пръстта. Смъртта според него не е победена от човек директно, а индиректно чрез думи и статуи. Всички много добре знаем кой е Марк Аврелий, нали? Но също така знаем много добре как и думите и статуите стават съответно шум и прах. Знаем и Кой е победил смъртта.

Поради повърхността на идеята, няма нужда от дълго оборване. Като контратеза просто ще приложа последните думи на Виктор Юго:

Това е битка на деня и на нощта. Виждам черна светлина.

Тази светлина е невидима за него. Според св. Паисий Светогорец, смъртта идва за нас в най-доброто време за нашето спасение. Според Мишима трябва да се стремим към смъртта в най-добрата ни физическа форма. Това са разсъждения от различни вселени, от два различни извора и са проява на две различни мъдрости.

Мъдростта

Може би сте забелязали нещо досега. При цялото си японско аристократично наследство и искането му да се върне към традициите, Мишима е със западнически светоглед, поне в тази творба. Всичко си има - човекобожие, нихилизъм, че даже и революционен нагон. Тук идва моментът за лична изповед. И аз някога съм мислил като него. И аз съм залитал по различни “изми”. И аз се бях вманиачил в тялото си. И аз мечтаех за слава, за революция и за героизъм. Слава Богу, че ме откъсна от това.

Христос е казал, че “всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” (Лука 11:10). В интерес на истината, и Мишима опитва. Тази, може би осъзната, а може би не, борба прозира в някои моменти от книгата. Но, за жалост, във всеки момент, в който се опитва да полети, той отново бива свален в примката на лукавия.

Не осъзнава, че сладката болка след спаринг или след постигане на нов рекорд при вдигане на железа не може да се сравни с душевната болка по време на изповед и сладостта след това. Да принадлежиш към паравоенна групировка не може да се сравни с това да принадлежиш към Църквата. Радостта при виждане на постигнати резултати в залата не може да се сравни с радостта след св. Причастие или при първата прегръдка с новороденото дете.

И ако “източната мъдрост” ни поучава друго, то по-добре да си стоим невежи.