Христос воскресе, мили читателю! Следващите мои мисли може да се гледат като продължение на предната статия за мъченичеството. В нея споменах думичката “мъжество”, а в светлината на Празника на празниците и на делото на Христос си зададох въпроса: какво точно е “мъжество”? Тук не задавам някакъв биологичен въпрос, защото там нещата не са се променили от описаното в книга “Битие”, а по-скоро нравствен въпрос. Бих казал, че всеки от нас има някакво интуитивен отговор, но в сегашното ни общество има опит за размиване. Заляти сме с андрогинни образи - андрогинни кинозвезди, андрогинни рисунки, андрогинни роботи, андрогинни хора. Трансхуманизъм с пълна сила. С опита за премахване на половите граници се появява и движение срещу мъжественото начало у мъжа и женственото у жената. С други думи - мъжът бива феминизиран, а жената - еманципирана. В тази статия (а може би и в следващи) ще се опитам да отговоря на този въпрос за мен самия. Не е задължително да сме на едно мнение, но според мен всеки би трябвало да има такова. Нека Бог ме напътства докато пиша.

За отправна точка ще използвам няколко източника - св. Писание, предания на светите отци, книгата на Илин “О сопротивлении злу силой” , Бердяев и неговият сборник “Смисълът на творчеството” (странно, знам), книгата на Мишима и разни други. Ще представя мислите си по тази структура - отношение към Бога, отношение към ближния, отношение към себе си.

Отношение към Бога

Да започнем от началото - съвсем от началото, а именно: какво е човек? Нека се обърнем към св. Писание (Битие 1:27):

И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.

В човека се вижда Божият образ - може би замъглен от греха и смален от човешката ни същност, но не липсва. От Неговото милосърдие, през Неговата справедливост до Неговата способност за творчество. Той е създание по Божий образ, не Бог по същност, но въпреки това връх на Неговото творчество. Господар на природата и волята си, но роб на Неговата воля. Разумен умствено и неразумен духовно. Само един Човек е бил и двете и този свят не можа да Го понесе. Човекът носи кръста си на този свят, без значение дали го осъзнава или не, и някой ден няма да е вече тук, без значение дали го осъзнава или не.

А какво би трябвало да прави човек? Нека погледнем така нареченото “Евангелие на св. Богородица” - едно съвсем кратичко изречение (Йоан 2:5):

Майка Му рече на служителите: каквото ви каже, сторете.

Колко мъдрост се съдържа само в това изказване. Тоест, истински добрият и благодарен човек, получил всичко даром без заслуги, връща Нему едничкото нещо, което не може да му бъде отнето - волята си. За това не трябва човек да е монах - съвсем не. Просто трябва да следва думите на св. Богородица.

Отношение към ближния

Казано е (Йоан 13:34):

Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго.

Истинският мъж, а и всеки човек, трябва да се стреми към това. Каква обаче е тази любов? Луис в своята прекрасна книга “The Four Loves” казва, че има четири вида любов: любовта на Бог към човека (agape), любовта на мъжа към жената и обратно (eros), любовта към приятеля (philia) и любовта към ближния (sorge). Това разделение според мен е много сполучливо и ще се придържам към него за следващите редове.

Agape

Любовта на Бог към човека е непостижима и невъобразима. Христовият Кръст в същината си е олицетворение на тази любов - не чистото физическо страдание на Христос, а и болката от понасянето на целия греховен товар на човечеството върху Себе Си. Толкова много ни обича, че малките ни умове не могат го да разберат. Ако биха могли, нямаше да грешим. Agape е идеалът за любов, невъзможен за достигане, перфектен, но към когото трябва да се стремим. През какво минава този стремеж?

Eros

Нека започнем с първия от “човешките” видове любов - eros. Еротичната любов е стихия, съдържаща в себе си творческо начало, но и възможност за разпад. Eros е толкова позната за повечето хора, че някои слагат знак за равенство между нея и любовта въобще. За пример давам Янко Янев в своята книга “Героичният човек”:

Безспорно, еротичното чувство е било винаги едно и също през всички времена, винаги човекът е обичал по един и същи начин, защото любовта не зависи от промените на времето и пространството. Тя е космическо дишане на живота; с нея започва и с нея свършва божествеността.

Много хора и в наши дни са склонни да мислят по този или по подобен начин и се вида как знакът за равенство между agape и eros е поставен във второто изречение. В този смисъл, колкото и парадоксално да звучи, възгледите за живота на Ницше (споделяни и от Янев) имат толкова вина за моментната сексуална дегенерация, колкото и ултралевите възгледи на Фуко. Според мен, с това “издигане” на ероса чрез приравняването му с agape се получава и едно универсилизиране. Щом еротичната любов е божествена, защо да се проявява само към другия пол? Защо да не се проявава към всичко останало? Ето защо отричането на Бога винаги е водило и винаги ще води до това. Янев е живял и по времето на Ваймарската република и е виждал симптомите и крайният резултат:

Но благодарение на безбройните материалистични абсурди, които са държали в плен душата на Европа и са определяли нравствените ценности, благодарение на много други измами еротичното чувство или е трябвало да отстъпи пред интересите на грубата житейска практика, или е било умъртвявано под натиска на половия инстинкт. (…) Достатъчно е да се мине само по улиците на големия град, за да се почувства това умъртвяване на ероса, който под формата на някакъв пол се продава, идиотизира и сифилизира. Това е ставало винаги през издъхващите дни на културите. Рим падна, защото еротичното се бе превърнало в сексуалност, защото жената загуби всякакво значение за мъжа и започна да служи като разменна монета. Едно от престъпленията на цивилизацията е това вулгаризиране на еротиката, което почва, щом мъжът се насити на жената или щом тя пресатва да го привлича към себе си, също тъй както в умиращия Рим, където мъжът, отвратен от жената, се бе отдал на храмовата педерастия.

Тук Янев е прав. Еросът масово е убит в най-чистата си форма и ни се предлага заместител. Как мъжът тогава трябва да се отнася към ероса и как да не попада в клопката на лукавия? Според много св. отци (например Св. Атанасий Велики), първото и най-важно нещо е чистотата на мислите, откъдето произтича и чистота на действията. Това е много трудно в наше време, особено за мъжете, живеещи в света. Отвсякъде сме заляти със съблазни - полуголи и голи тела ни заливат по цял ден от екраните на нашите телефони, компютри и телевизори, едрогърдести мадами ни рекламират платформи за хазарт по билбордовете на автомагистрала “Тракия”, а “Ергенът” е тема на национален разговор. Чистота на мислите в този пейзаж е огромно ниво на аскеза, на което не са способни много от нас. А от необузданите нечисти мисли пързалката към нечисти действия е много стръмна и много смазнана - дори светци като св. цар Давид, св. Яков Постник и Самсон са падали по нея (а Самсон без съмнение е бил “по-мъж” от всички нас). Мъжът пази своята еротична любов и по този начин част от творческата си енергия за жената в брак до себе си, а не за образи на екрана. Порнографията от духовна гледна точка е много опасна, защото дефакто “изцежда” творческата енергия от човек - без значение мъж или жена. В този смисъл, моделите в нея се явяват един вид демони (сукуб и инкуб съответно). Поради това, Йеромонах Серафим Роуз даже директно нарича порнографията “дяволската иконография”. Мъжът в брак не бива заслепен от своята еротична любов към жената и не й става подвластен (да си припомним Соломон и Самсон), но и не я третира като вещ. Той осъзнава, че двамата са вече едно пред Бога и са с еднакво достойнство пред Него и че имат отговорности един към друг (Ефесяни 5:22-27, 31):

Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, като на Господа,

защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото.

Но както църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко.

Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея,

за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото;

за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна.

„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът“.

В тези няколко реда се вижда перфектна симбиоза, взаимно послушание, самоотрицание и от двете страни, аскеза. Нарушаването на този еквилибриум е нарушаването на сплотеността на семейството, затова всячески трябва да се стремим да го пазим.

Как се нарушава този еквилибриум? По множество начини. Мъжът и жената като такива и семейството като такова са под константа заплаха, и то не от днес. Мъжете биват феминизирани, а жените - еманципирани. Константно ни се обяснява, например, как мъжете трябва да приемат типично женски роли - на домакини, а жените - типично мъжки, т.е., на снабдители. Дотам се стига даже, че на професията “майка” вече се гледа като нещо странно. Няма как като жена да си стоиш вкъщи да си гледаш децата, трябва да си независима и да имаш кариера. По този начин ролите съответно се обръщат - мъжът става все по-женствен и губи чисто мъжки качества - носене на отговорност за семейството, себеотрицание, че даже и жертвоготовност в името на него, работливост и пр. Жената съответно “възмъжава” - гради кариера, поема отговорност, защото все някой трябва да я поеме, и постепенно губи изцяло женската си нежна природа. Крайната точка на този процес са джендъризмите, заради които са били погубени немалко хора (вижте, например, статистиките за самоубийства и домашно насилие при такива хора). И това не е от днес. Преди около 100 години Бердяев го е съзрял (бележка: внимавайте с Бердяев, той си пада гностик):

Хермафродизмът е животинско, природно смесване на два пола, непретворено във висше битие. Женското еманципационно движение по своята същност е карикатурно, маймунско-подражателно, в него има хермафродитско уродство и няма андрогинна красота. Идеята за женска еманципация до днес се е основавала върху дълбока вражда между половете, върху завистта и подражателството. Най-малко във феминисткото движение могат да се търсят “последните хора” от андрогинната тайна на съединението. Жената чрез механично подражание от завист и вражда си присвоява мъжки свойства и става духовен и физически хермафродит, тоест карикатура, лъжебитие.

Тук той говори конкретно за еманципацията на жените, защото това е бил видим процес по негово време. Феминизацията на мъжете е видим процес в наше време и същите силни думи важат и за него. Ако нещата продължават така, скоро народната мисъл “тате носи, мама меси” може да няма смисъл.

Затова, нека покажем мъжество като насочваме творческата стихия на ероса в правилната посока, не се занимаваме с дяволската иконография и се държим както подобава на един истински мъж - глава на семейство, поемащ отговорност за действията си и готов за себеотрицание и саможертва в името на домашното огнище. Това е моето мнение въпреки скромният ми опит като семеен. Моля се на Бог да ми помага в изпълнението на моя семеен дълг.

И тъй като статията стана дълга, ще приключа тук. Надявам се да е било интересно и да се върнете за следващата част.

Снимката на корицата е от Кармен Ескобар.